Животът на Пътуващия Археолог, разказан от един очевидец

(продължение от понеделник, 12.02)

И така, идва време, когато легитимните медиевисти, поради нарасналата си увереност, започват да нарушават някои от техническите правила, към които толкова години са се придържали. Нека ги посочим. Правило 1 – обръщай се само към преводачи, които са ти препоръчани от специалист. Правило 2 – възлагай за превод само текстове, до които имаш достъп чрез трети език (защото легитимните медиевисти не са учили така, че да имат достъп до оригиналите, макар като по-млади да са ги разглеждали с любопитство; и, разбира се, нямат превод на родния си език – нали не се занимават с подобряване на съществуващи преводи, това е губене на време). Та един от тях, за когото по-нататък ще говорим повече, а сега само ще споменем и ще го представим като “Господин Византологът”, извлича от гнездото на античниците някакъв млад, симпатичен, общителен младеж (студент), и без да се интересува много какво умее (пък и как да провери?) му възлага превод на немалък, но мъчен текст от славен византийски богослов. Както виждаш, читателю, г-н Византологът вече е нарушил правило номер 1 – искай препоръка от специалист. Но как да го спазва? Нали специалистите от известно време насам не представляват интерес? Нали сега той е Специалистът?

* * *

- Какво да кажа – повдигна рамене Археологът. - Това беше един много приятен млад човек (за студента ставаше дума), а и сега е такъв, нали се виждаме веднъж на година-две. Нищо не пречеше да стане приличен преводач, и особено на богословски текстове, защото беше учил богословие. Просто трябваше да е търпелив. И когато разбрах, че ще превежда такова нещо, казах “браво!” - как иначе би могъл да напредне? Та той идваше от време на време и ми задаваше въпроси. Дотук добре; но въпросите му бяха някак странни - или крайно специализирани или съвсем наивни (от езикова гледна точка, казвам). И когато съобщи, че бил свършил превода и предстояло издаване – само още да се пипнело съвсем малко оттук-оттам – аз попитах: “отлично, скъпи, но кой ще го проверява този превод?” А той ме погледна с много голямо учудване. И си казах: “добре де, какво ми влиза в работата – там има хора, те ще видят”.

* * *

От тези думи на Археолога ставаше ясно, че той е очаквал от създателите на Cuius regio eius religio не само адекватна на делата им компетентност – това едно - но и много по-солидни професионални контакти, отколкото те действително са имали. Сиреч, те контакти си имат и досега много, но не професионални, а и по онова време положението е било същото.
И така, Господин Византологът получава готовия превод, оглежда го веднъж, после го оглежда по-внимателно, накрая се вчита съвсем внимателно в отделни места, и се убеждава, че в богословските речи, който стоят пред него не се вижда почти никакъв смисъл. Господин Византологът не е свикнал да придиря много-много на преводите, публикувани с негово съдействие; той си казва, че важното е да има продукция, пък за подробностите ще му мислим (то и кой ти гледа), но е достатъчно разсъдлив, за да прецени, че отпечатването на един явно безсмислен текст ще е лоша реклама за колегията, а и лично за него. Ами ако някой реши да го чете? Не може хем да издаваме книги, хем да се надяваме, че никой няма да ги отваря. А и този византийски богослов как се е прочул, ако наистина ги е писал такива? Да можеше да прочете отнякъде какво се казва в пустите му слова, ще знае как да действа, но за зла беда преводи няма – само един гръцки текст, на него какво да му гледа – това е работа за по-низши кадри, а той е научен редактор, съставител, човек с авторитет, къде ще се рови сега с речник да сравнява ред по ред. А и как се превежда от старогръцки с един гол речник – това да не е есперанто? Гледай ти казус. Господин Византологът споделя притесненията си с останалите легитимни медиевисти, те клатят глави – тц, тц, наистина ли не става за печат, ами сега какво – ни напред, ни назад: защото от “Две хубави очи” са платили хонорарите и чакат превод, а да го дадем така няма да е добре. Ето защо не трябва да се нарушава правило номер 2 (вж. по-горе). Накратко, стига се дотам, докъдето медиевистите се надяваха вече да не стигат, а именно – консултация със специалист.
Но кой? С онези специалисти, които им вършеха работа преди време, те са се изпокарали, пък и да не са, никой не изглежда подходящ – един е минал на административна работа и няма време, друг не се вълнува от богословски въпроси, трети отсъства; и, което е най-лошо, с всички тях се познават прекалено добре, а на медиевистите не им се споделят такива проблеми с хора, които ги знаят професионално от години. Какво ще излезе, преди десетина години имахте нужда от специализирана помощ, получихте я; мина време, напреднахте, прочухте се в известни кръгове, школа, тъй да се каже, създавате, и какво – пак искате същото, което и тогава. Ами вашите собствени преводи, на които пише с едри букви “превел от оригинала легитимен медиевист №...” и-следва-научно-звание-и-степен? Значи, да пишем книги и дисертации за древни автори, които не сме чели, можем; да ги превеждаме от неизвестно какъв език пак можем; да критикуваме съкрушително (но главно устно и зад гърба) всеки, който работи в същата или близка област, без да ни пита – това го можем най-много, а да намираме конкретни грешки в смислово проблематичен превод – това не?
Ето защо Господин Византологът, като отговорен за случая, взема компромисно решение: обръща се към някой, който си владее занаята (това е отрицателно качество, от такива хора по начало по-далеч), но не ни познава като професионалисти (това вече е добре).
И ето, идва моментът, когато моят приятел, Пътуващият Археолог, най-сетне получава предложение за сътрудничество и бива натоварен с мисията да отредактира византийския текст, комуто е отредено да се помести в авторитетната поредица Cuius regiо eius religio. Той (Археологът) има всички необходими качества: знае езика на оригинала; от години работи над превода на античния философ, което значи, че има достатъчна квалификация, за да разбере за какво става дума и тук; и най-вече, проявява интерес и лично благоразположение към всички колеги, които изследват идеални предмети, включително и към обществото на легитимните медиевисти.

* * *

- Да, така беше – каза Пътуващият Археолог, докато разлистваше записките ми. - При това бях напълно непредубеден, защото идвах от чужбина, и не бях учил при тези хора, дори не ги познавах лично преди да започна работа в Университета. А имената им бях чувал, виждах, че пишат книги, и дори някой да кажеше нещо не съвсем положително, не обръщах внимание. Аз изобщо не вярвам на нападки срещу никого, докато не чуя отговор от човека, или не се запозная с него.
- Ти изобщо не си подозрителен – казах аз – и това е добре най-напред за теб. Пък и защо ти е било да отказваш? Ти се интересуваш от разни неща, също и от богословие: да поработиш над такъв текст е щяло да бъде полезно и за теб, и за студента и за всекиго, който евентуално би го чел.
- Да, точно така си мислех и аз – каза Археологът.

* * *

И така, Пътуващият Археолог се заел с поправяне на превода.


(следва)