Първоначалното учудване от откритието за склонността на интелигентните хора да стават социалисти намалява, щом разберем, че е естествено интелигенцията да надценява разума и да допуска, че всички предимства и възможности, които ни предлага цивилизацията, трябва да се дължат по-скоро на обмислен проект, отколкото на придържане към традиционните правила; и че можем да премахнем всички останали нежелани характеристики чрез още по-интелигентно размишление и "разумна координация". Тази нагласа кара интелектуалците да са благосклонно настроени към централно планираната икономика и контрол, които са сърцевината на социализма. Разбираемо е, че те ще искат да застанат на страната на науката и разума, и на изключителния успех, постигнат от физическите науки през последните няколко столетия; на тях им се струва трудно за вярване, че е възможно полезно знание, което да не е породено от съзнателно експериментиране.
***
През 1970 г. на симпозиум, организиран от Нобеловата фондация на тема "Мястото на ценностите в света на фактите", той [Жак Моно, молекулярен биолог] заяви: "Научното развитие най-накрая разруши, сведе до абсурд, снижи до състоянието на безсмислено самозалъгване идеята, че етиката и ценностите не са въпрос на нашия свободен избор, а са по-скоро въпрос на задължение за нас". По-късно през същата година той ни препоръчва, аскетично отхвърляйки всякаква друга духовна храна, да признаем науката за новия и фактически единствен източник на истината и в съответствие с нея да ревизираме основите на етиката [Chance and Necessity, 1970/77].
Друг велик биолог, Джоузеф Нидам, пише, че "новият световен ред на социална справедливост и другарство - разумната и безкласова държава - не е недомислена идеалистическа мечта, а логическо продължение на целия еволюционен процес, опиращо се на неговата сила - и затова е най-разумната вяра".
Не толкова изявеният, но все пак влиятелен учен - психоаналитикът, който стана първият генерален секретар на Световната здравна организация [Чизъм], искаше ни повече, ни по-малко от това, "да се изкорени представата за правилно и неправилно" и твърдеше, че задачата на психиатрите е да освободят човешкото общество от "парализиращия товар на доброто и злото" - съвет, който на времето беше похвален от американските юридически власти.
Според своя биограф, Айнщайн смятал за очевидно, че "човешкият разум трябва да е способен да намери начин за разпределение, който би се оказал също толкова ефективен, колкото и начинът на производство". Използвайки популярен социалистически лозунг, той [Айнщайн] писа, че "производство за потребление" трябва да измести "производството за печалба" в капиталистическия свят ["Why Socialism?" in Out of My Later Years, 1949/56]. В цитираното съчинение Айнщайн повтаря познатите фрази на социалистическата агитация, засягащи "икономическата анархия на капиталистическото общество", в което "заплатата на работниците не се определя от стойността на продукта", докато "плановата икономика... ще разпредели необходимата за извършване работа между всички, които са способни да се трудят" и други подобни.
Примерите ми са взети от твърденията на влиятелни личности през ХХ в.; не съм включил безброй други като Миликен, А. Едингтън, Соди, Оствалд, Солуей, Бърнъл, всеки от които е изрекъл много безсмислици по икономическите въпроси.
Фаталната самонадеяност
Посочените по-горе четири изисквания, според които всичко, което 1) не е научно доказано; 2) не е напълно разбрано; 3) няма съвсем определена цел; или 4) притежава някакви неизвестни последствия, е неразумно, прилягат особено добре на конструктивисткия рационализъм и на социалистическото мислене...
Още преди 250 години Хюм е забелязал, че "моралните норми не са резултат от дейността на нашия разум". Но твърденията на Хюм не са достатъчни да възпрат повечето съвременни рационалисти, продължаващи да вярват, че щом нещо не е изведено с помощта на разума, то трябва да е или глупост, или въпрос на случайни предпочитания и затова трябва да се нуждае от рационално оправдание.
На тези изисквания не успяват да отговорят не само вярата в Бог и по-голямата част от традиционната нравственост, засягаща секса и семейството (с които не се занимавам в тази книга), а също и специфичните морални традиции, които тук наистина ме интересуват - като частната собственост, спестяванията, размяната, честността, верността, договора. Чизъм и Кейнс разглеждат споменатите традиции и вярвания като "осакатяващо бреме", а Уелс и Форстър - като тясно обвързани с презряната търговия и търгашеството. А те могат да бъдат разглеждани, както е особено модерно днес, и като източници на отчуждение, подтисничество и "социална несправедливост".
След подобни възражения се стига до извода, че е налице неотложна нужда да се конструира нова, разумно преработена и обоснована нравственост, която ще отговори на посочените изисквания и поради това няма да бъде осакатяващо бреме, отчуждение, принуждение или "несправедливост", нито пък ще има нещо общо с търговията. Но това е само част от голямата задача, която новите законодатели - социалисти като Айнщайн, Моно и Ръсел и самообявилите се "аморалисти" като Кейнс - са поставили пред себе си. Трябва също така да се създаде нов разумен език и ново право, защото съществуващите език и право също не отговарят на споменатите изисквания и по същите причини. Тази величествена задача може да им изглежда съвсем неотложна, защото те повече не вярват в каквото и да е свръхестествено утвърждаване на нравствеността, но все още остават убедени, че някакво основание е необходимо. Амбициозната цел на социализма е да предизвика цялостна преработка на традиционния ни морал, право, език и на тази основа да задуши стария ред заедно с предполагаемите непроницаеми и неоправдани условия, ограничаващи разума, истинската свобода и справедливостта.
Но действителните носители на конструктивисткия рационализъм и социализъм все пак не са изтъкнатите учени. Те се срещат по-скоро сред така наречените "интелектуалци", които на друго място [The Intellectuals and Socialism, 1949/67] нарекох "втора ръка поддръжници на идеи": учители, журналисти и "представители на информационните служби", които, усвоили слуховете в коридорите на науката, определят себе си като представители на съвременната мисъл, като личности, чието истинско задължение е да предлагат нови идеи на обществото - и които, за да направят стоката си да изглежда нова, осмиват всичко установено. За такива хора "новостта" или "новините", а не истината стават главната ценност.
Нашият отровен език
Терминът "социален" е станал най-вредният пример за онова, което американците наричат "изсмукваща дума". Както се твърди за невестулката, че е в състояние да изпразни яйце, без да остави видими следи, така и тези думи лишават от съдържание всеки термин, към който се присъединят, оставяйки впечатлението, че изобщо не го засягат.
Въпреки че злоупотребата с тази дума е международна, тя приема може би най-крайните си форми в Западна Германия, където конституцията от 1949 г. използва израза "социална правова държава" и където се разпространи представата за "социална пазарна икономика" в смисъл, който популяризаторът на израза Лудвиг Ерхард никога не е имал предвид. От това използване на думата социален германски учени стигат до извода, че регулирането чрез закона и чрез пазара по конституция е подчинено на принципа за "социалната държава", което означава почти отхвърляне на регулирането чрез закона. По същия начин германски учени съзират конфликт между правова и социална държава и по тази причина вкарват термина "социална правова държава" в своята конституция - документ, който, бих казал, е написан от обърканите фабиански глави, вдъхновени от изобретателя на "националния социализъм" през миналия век Фридрих Науман.
Точно така и терминът "демокрация" е имал доста ясно значение; но "социална демокрация" служи не само като име на радикалния австро-марксизъм от междувоенния период, но и във Великобритания е избран днес за название на политическа партия, обвързана с една разновидност на фабианския социализъм. Традиционният термин за онова, което днес се нарича "социална държава", е бил "милостив (щедър) деспотизъм".
Отчуждението, аутсайдерите и претенциите на готованковците
Социализмът научи много хора да предявяват искания независимо от ролята им, независимо от участието им. Всички, които твърдят, че са "отчуждени" от онова, което очевидно никога не са научили, и предпочитат да живеят като паразитиращи аутсайдери, изсмукващи продуктите на процеса, в който отказват да участват, са истински последователи на призива на Русо за връщане към природата: неговият призив представя като най-велико зло институциите, осигурили възможност за формирането на порядък в човешкото сътрудничество.
Аз не оспорвам индивидуалното право на всеки по своя воля да се оттегли от участие в цивилизацията. Но какви "правомощия" притежават подобни индивиди? Трябва ли да подпомагаме тяхната изолация? Никой няма право да иска да бъде изключение от нормите, на които се опира цивилизацията. Ние можем да помагаме на слабите и на инвалидите, на невръстните и на старците, но само когато нормалните и зрелите се присъединят към безличната дисциплина, предоставяща ни средствата да го сторим.
Би било съвършено неправилно да смятаме подобни грешки за присъщи на младостта. Децата възпроизвеждат онова, на което са научени: декларациите на техните родители, на факултетите по психология и социология, и на характерния тип интелектуалци, произведени от тях.
Фридрих Хайек. Фаталната самонадеяност. Грешките на социализма. Превод Любен Сивилов. "Отворено общество", 1997.
