Археологията - наука за бъдещето

(продължение от сряда, 21.03)

Напротив, ще става по-лошо. Нищо не се подобрява “само”. Естествен подбор има, но при Вас той ще доведе до оцеляване на най-лошите. И ще Ви кажа защо.
Ако не се случи нещо неочаквано, Вашият Председател ще внимава още повече какво става в университета. Тъй като е убеден, че не всичко е наред (а то не е), той ще иска все повече контрол. Защото мисли, че това е, което не достига. Но за повече контрол е необходима повече информация. А как да се събере пълна информация за действията на 300 и повече хора? Това не може да се постигне дори с един и дори ако той е наш пленник. Защото мисленето също е действие, а ние не можем да знаем какво той мисли.
Желанието да притежава повече информация ще доведе Председателя Ви до 1) толериране на доносничеството и 2) тотално недоверие към всички, включително и към доносниците. Ще му се струва, че всеки го лъже, или поне не споделя достатъчно. Затова той ще Ви намрази.
В такава обстановка оцеляват не най-изобретателните, а най-незабележимите. Защото дори и най-изкусният ласкател ще бъде заподозрян, стига да се мярка достатъчно често около началника. Всеки ще се старае да се проявява все по-малко. Ако някой работи, той ще го прави така и дотолкова, че да остане незабележим. Университетът ще стане неконкурентноспособен. Всичко ще замре.
Природата, уважаеми колеги, все някога се намесва. Но е недостойно да чакаме тя да свърши нашата работа. Освен това тя не избира в зависимост от възрастта, качествата или позицията. Тя може да ни отстрани всички и го прави най-редовно. Но никого не може да направи по-добър.
Колеги, не разчитайте на финансиране при това положение. Не става дума, че то ще бъде спряно или намалено. Става дума, че то не може да помогне. Никакви пари не могат да спасят такова общество. Беден ли беше Съветският Съюз?


ІІІ. Бъдещето на НБУ

Ако нещата вървят, както досега, НБУ ще съществува дотогава, докато неговият спонсор сметне за необходимо. Не мога да предскажа, колко ще продължи това. Невъзможно е обаче един хуманитарен университет, какъвто е НБУ, да се издържа сам. В хуманитаристиката няма пари.
НБУ наистина е създаден като институция – опора на демокрацията и плурализма. Той затова се финансира. Но не може едно общество, в което свободата е задушена, да изпълнява такава роля. "Демокрация", "плурализъм", "гражданско общество" вече са кухи фрази, когато се произнасят от представители на НБУ. Това са заклинания, които уверяват спонсора, че “там всичко си е на мястото”. Но това са лъжи, декори. Мислите ли, че това не се знае?

Необходима е промяна. Първо – най-болезненото – ще трябва да предложите на Председателя си друг пост. Впрочем можете да му предложите множество постове. Той може да е директор на Департамент, почетен професор, член на Настоятелството, председател и член на някои комисии (но не на всички!). Можете да увеличите заплатата му – да кажем, двойно. Той заслужава това. Можете да дадете гаранции чрез Правилника, че той ще преподава в НБУ каквото пожелае и колкото дълго пожелае. Накратко, предложете му всичко, с изключение на едно – да притежава цялата власт.
Вие много добре разбирате, че няма защо Председателят на Настоятелството да бъде сменян персонално, ако следващият човек ще разполага със същите правомощия. Ще трябва да приемете промени в тази част на Правилника. Председателят на Настоятелството не би трябвало да управлява еднолично нищо. Върховната власт в университета трябва да е в ръцете на колективен орган. Възможно ли е това да Ви учудва?
Самото Настоятелство не може нито да упражнява власт, нито да я възлага на някого. Това са хора с престиж, които трябва да се намесват, когато в Университета се случва нещо нередно – както е сега. Защо те сега не се намесват, не е моя работа да обяснявам. Но това е тяхната задача. Те трябва да бъдат надзорници. А председателят им не трябва да разполага с никакви особени права.
Драги колеги! Независимостта на администрацията от преподавателите е абсурдна и осъдителна приумица. Администрацията на Настоятелството, съгласно сегашния Ви правилник (чл.11 ал.2), е лична гвардия на Председателя. Вие това за пръв път ли го чувате?
Законодателството на университета Ви трябва да е работа на колективен орган, в който преподавателите да са мнозинство. Ректорът трябва да е преподавател (както е сега) и да има реална власт над администрацията (а сега няма никаква); но той трябва да има и мандат – и нека този мандат да не е твърде дълъг. Директорите на Департаменти трябва да се избират от преподавателите, а не да се налагат отгоре. Ректорът и заместниците му не бива да се бъркат в учебната работа на департаментите. Деканите на факултетите трябва да бъдат сменяеми.
Колеги, човек не може да измисли много нови неща в теорията на управлението. След Аристотел и Полибий вече се знае от какво се нуждае едно общество, за да бъде свободно. Ако властта не се дели и ограничава, злоупотребата с нея е неизбежна. Оставете този експеримент, в който участвате – той вече е правен и е обречен.

(20-30. 01. 2007)

(край)


* * *

“Тъй мощта на Атина се увеличила. Ясно е не само от един пример, но и от много други навсякъде, че равноправието е отлично нещо, щом като дори и атиняните, управлявани от тирани, не били по-силни във война от нито един от живеещите около тях народи; но като отхвърлили тиранията, те станали първи по сила. Тези неща показват, че поробени, те се оставяли да бъдат мачкани, работейки за благото на господаря си, а след като били освободени, всеки работел, стараейки се за себе си.”

Херодот, V, 78.
Превод Петър Димитров

...

“После, когато царската власт, която в началото била средство за запазване на свободата и за уголемяване на държавата, се извратила в надменност и деспотизъм, формата на управлението била сменена; били избирани ежегодно двама властници за една година. Римляните смятали, че по този начин човешкият дух най-малко ще злоупотребява със законната власт.
Но от това време нататък всеки започна да изтъква и да показва открито своите дарби, защото способните винаги са по-подозрителни за царете, отколкото неспособните; и чуждите добродетели винаги създават у тях страх. Но почти невероятно е колко бързо се въздигнала държавата след възстановяването на свободата: толкова голяма страст към слава била обхванала всички.”

Салустий, “Заговорът на Катилина”, 6-7
Превод Марко Марков

...

“Сега предстои да разкажа за постиженията на освободения от царската тирания римски народ: за деянията му в мир и война, за ежегодно избираемите от него длъжностни лица, както и за могъществото на законите в изградената от него държава, превишаващо властта на хората в нея...”
“И няма съмнение, че самият Брут, спечелил си заслужена слава с изгонването на Тарквиний Горди, би нанесъл огромен ущърб на държавата, ако в стремежа си към незряла свобода бе имал възможността да изтръгне царската власт от ръцете на някой от предишните царе. Наистина, какво би станало, ако онази тълпа овчари и пришълци, избягали от своите родни племена и получили свобода или най-малкото безнаказаност под покровителството на неприкосновения храм, се бе почувствала освободена от страха към владетеля и бе започнала да се вълнува от бурите на трибунското красноречие, сеейки вражди със сенаторите във все още чуждия град, преди любовта към съпруги и деца, привързаноста към самата земя, който възниква след дълги години, да сплоти духовете в една здрава общност?...”
“Впрочем, заплахата дошла не оттам, откъдето я очаквали: свободата едва не била изгубена чрез коварство и измяна отвътре. Намерили се за тази цел неколцина младежи от най-знатно потекло, чиито прищевки били задоволявани далеч по-лесно по време на предишната власт, приятели и връстници на младите Тарквинии, хора, придобили навика да живеят по царски.
Мечтаейки сред всеобщото равноправие за предишната разпуснатост, те се оплаквали помежду си, че свободата на другите се била превърнала в робство за тях самите: царят бил човек, от когото можело да измолиш всичко – от законната справедливост до беззаконието; при него имало място и за благоволение, и за благодеяние, случвало се да се разгневи, но и да прости, знаел да прави разлика между приятел и неприятел. Законите обаче били глуха, неумолима материя, по-здравословна и изгодна за бедняка, отколкото за богатия, от тях не можело да се очаква нито снизхождение, нито пощада, ако човек наруши правилата...”
“Междувременно Тарквиниите избягали при Ларт Порсена, царя на град Клузий. Тук те, смесвайки съвети с молби, ту го заклевали да не допуска едно царско семейство от етруски произход, с една и съща кръв, с едно и също име като него, да бъде захвърлено в изгнание и нищета, ту го увещавали да не оставя безнаказан зараждащия се обичай царе да бъдат прогонвани от трона. Твърде привлекателно нещо била свободата. Ако царете не започнели да отбраняват своите царства със същата страст, с която народите се борели за свободата си, то висшето щяло да се изравни с низшето; нищо върховно, нищо извисено над обикновените неща нямало да се съхрани в държавите; настъпвал краят на царската власт – най-прекрасното постижение, стоящо между хората и боговете.”

Тит Ливий, ІІ, 1-9
Превод Владимир Атанасов